Bulgar 'Drazki' savaş gemisi Çanakkale Boğazı'ndan geçti

🔺 Ege Denizi'nden Çanakkale Boğazı'na giriş yaptı  FOTOĞRAF:DHA

КОМУНИКАЦИЯ, НАЦИЯ, КУЛТУРНА ИНТЕГРАЦИЯ

Всички дефиниции за нация я поставят в “пряка или непряка връзка с държавата”

           
         
   От края на XVIII и началото на XIX век понятието нация заема все по-важно място в политическия език и политическата символика в Европа, а днес – и в световен мащаб. През последния половин век, нацията се явява като  едно от ключовите понятия на социалните науки, една от най-значимите форми на човешката общност, неотделим елемент от модерността, но същевременно е и постоянна тема на семантични сблъсъци.

Има огромна научна литература по този въпрос и всяка година се появяват нови изследвания, чиито брой лавинообразно нараства.  Достатъчно е да се посочат: Гелнер, Ъ. Нации и национализъм. С., 1999; Ериксън, Е. Идентичност. Младост и криза. С.:, 1996; Смит, А. Национална идентичност. С.:, 2000; Загоров, О. Национална идентичност и европейска интеграция. С., 2004;  Загоров, О. България в Европа на нациите. С., 2009; Кацарски, Ив. Феноменът нация. С. // Идентичности. 1995; Шнапер, Д. Общността на гражданите върху модерната идея за нация. С., 2001; Тахиров, М. Идентичност и толерантност. Философски и практически въпроси на културната интеграция. С., 2007; Тахиров, М. Към интегрираща идентичност. С., 2012; ; Г. Фотев, „Другият етнос”. С.,  1994. Hационализм и фоpмиpование наций. Теоpии-модели-концеп­ции / под pед. А. Миллеpа. М.q 1994; Нация и национализм / под pед. А. Миллеpа. М.: ИНИОН РАН, 1999; Нации и национализм. М., 2002; Renan,  E. Qu`est ce qu`une nation? P. 1882; Anderson, Benedict. Imagined Communities: Reflections on the Origin and Spread of Nationalism. Revised edition. London; NY: Verso, 1983; Hobsbaum Eric. Nations and Nationalism Since 1780: Programme, Myth, Reality. Cambridge, UK: Cambridge University Press, 1991; Deutsch, K.W. Nationalism and Social Communication: An Inquiry into the Foundations of Nationalism, Cambridge, MA: MIT Press, 1996; T. Krejci, V. Velimsky, “Ethnic and political nations in Europe”, New York, 1981; A. Eide, “Possible ways and means of facilitating the peaceful and constructive solution of problems involving minorities”, UN documents: E/CN.4/Sub.2/1992/37, E/CN.4/Sub.2/1993/ 34; A. Eide, “Ethno-nationalism and minorities protection: the need for institutional reforms” in “The reform of international institutions for the protection of human rights”, Bruylant, Bruxelles, 1999 и др.
ПОНЯТИЕТО НАЦИЯ

          Понятието нация е многостранно и не може изцяло да бъде дефинирано и класифицирано. През годините то има  различно значение в сравнение с днешното и нееднакви дефиниции в различните времена. В контекста на средновековна Европа natio означавала раждане или произход. Natio в латинския език действително все още означавала род,  раждане, носилка. В Древния Рим с понятието natio се обозначавали  различни групи чужденци, живеещи в империята и които нямали статут на граждани, т. е. принадлежността към нацията означавало нисък статус. Произхода на нацията може да се разбира  и географски, както в случая, когато от 13-и век насам, nationes се наричат студентските организации в университетите, създадени според  принципа на земляческите общности. По-късно участниците в църковните съвети също били разделени на нации - в зависимост от земите, от където идват. С понятието нация били означени групи в рамките на голям колектив, които се отличавали от останалата част по своя диалект. 

По този начин понятието за нация се изпълнило с допълнителни смисли: землячеството като общност или общност с общ език, било актуализирано в условията на чужда среда. 


До 18-ти век най-честата интерпретация на нацията е била следната: индивидът принадлежи към едно или друго семейство, а чрез него –  към едно или друго съсловие. Човек по рождение може да бъде свободен или несвободен, малко или много знатен и пр.

           За възникването и развитието на нацията има множество интересни, своеобразни и противоречиви  концепции.  Имайки предвид това, целта на настоящата статия е опит да се отговор на въпроса до каква степен комуникацията води до формиране и единение на нацията, както и реализиране на политиката на културна интеграция.


     Комуникацията и човекът са връстници  и именно революциите в комуникациите са превърнали човека в zoon politikon, т. е. човекът е започнал да придава смисъл на битието си и да  излиза от „естественото си състояние“ (Т. Хобс), общувайки със себеподобните си. Както подчертава и Н. Палашев, като обществен феномен комуникацията е възникнала едновременно с феномена социум. От момента на появяването си те са започнали да си влияят и привнасят смисъл, като това тяхно взаимодействие води до създаването на реалности в контекста на цивилизационното развитие.

     Проследявайки еволюцията на нацията, Ернст Ренан пише, „нациите са  нещо доста ново в историята. Античността не ги е познавала; Египет, Китай и древна Халдея в никакъв случай не са били нации. Това са били човешки групи, водени от някакъв Син на слънцето или Син на небесата. Нито в Египет, нито в Китай не е имало граждани като такива. В класическата античност е имало републики, градски царства, конфедерации от локални републики и империи, но това не са нации в смисъла, в който ние употребяваме това понятие. Атина, Спарта, Тир и Сидон са били малки центрове с възхитителен патриотизъм, но те са били просто градове със сравнително ограничена територия. Галия, Испания и Италия, преди да бъдат абсорбирани от Римската империя, са били съвкупности от народности, които често са били съюзени помежду си, но не са имали централни институции или династии.

   Разглеждайки състоянията на империите, той отбелязва, че „Асирийската империя, Персийската империя, както и онази на Александър Велики, също не са били отечества. Никога не е имало асирийски патриоти, а Персийската империя не е била нищо друго освен една феодална структура. Никоя нация не може да проследи корените си назад до краткото приключение на Александър Велики, колкото и плодотворно да е било то откъм последствия за всеобщата история на цивилизацията“. Подобна теза развива и холандският учен Хеерт Хофстеде, който пише: 
Сформирането на нациите - политически единици, на които е разделен целият свят и към една от които се предполага, че принадлежи всяко човешко същество, както е показано в неговия паспорт – е скорошно явление в човешката история. По-рано съществуват държави, но не всички хора принадлежат към някоя от тях или се идентифицират с нея“.

ВЪЗНИКВАНЕТО И РАЗВИТИЕТО НА НАЦИЯТА

   Нациите възникват в зората на модерните времена (през епохата на революциите от XVIII в.); те са рожби  на прехода от традиционното към индустриалното общество и се конституират като уникални социокултурни обединения за съвместен живот на хората. От времето на Великата френска буржоазна революция (1789), нацията се разбира като суверенно обединение на хора, които имат право на политическо представителство. В Енциклопедията или Тълковен речник на науката, изкуството и занаятите (1751-1780), се дава следното определение:
 „Нация – това е населението на една държава”. 
Тя не се явява изведнъж във времето, а в продължение на  непрекъснат еволюционен процес. Но още с появата си тя формира колективната идентичност на дадената човешка общност.

  По отношение на възникването и развитието на нацията, от XIX век насам в европейския дебат се очертават две различни концепции: “гражданска нация” и “етническа нация“. Някои автори говорят и пишат за примадолистски, модернистки и конструктивистки концепции за нацията. Има такива концепции, но те се отнасят не до нацията, а до етноса. 

Привържениците на идеята за гражданска нация имат предвид политическата семантика, основаваща се  на съществуващата държава, на етатичната легитимност на индивида.  Етническата теза за нацията се основава на т. нар. “естествени преддържавни категории като език, произход и култура, поради което някои автори я определят като племенно-родствена констелация.       
 Очевидно е, че  между социокултурната  (гражданската, политическата) концепция и етнокултурната концепция за нацията има съществена разлика. Според етнокултурната концепция (етнонация), нацията е общност на хора с еднаква родствена (кръвнородствена) принадлежност – като факт това противоречи на научната истина – етнически чиста нация няма никъде в света. 

Напротив – налице са стотици нации, които обединяват в себе си хора от различни раси и етноси с огромни езикови, религиозни, етнографски и пр. различия. 

Като политическа практика етнокултурната концепция предизвиква остри противоречия и намалява шансовете за интеграция в една обща национална идентичност. Двата идеални типа – “гражданска нация” и “етническа нация” не се срещат в чиста форма. Те съществуват само в смесени форми.  

   В Европа широко разпространение има моделът, основаващ се на идеята за гражданска (политическа, държавна) нация, в съответствие с който нацията се разглежда като състояща се от всички граждани на държавата, независимо от различията помежду си. Разбирането за нация като гражданска нация се е утвърдило в повече от половината от страните членки на Съвета на Европа.

 Всички дефиниции за нация я поставят в “пряка или непряка връзка с държавата”, като влагат различен смисъл. Образуването на държава и нация са различни процеси, които в Европа често се преплитат. Създаването на държавата води до “организиране на политически център, от който изхожда претенция за държавен авторитет и суверенитет в определена територия”. За разлика от това градежът на нация “е свързан с прокарване на културни граници”. 

Политическото изграждане на държавата “подпомага очертаването на вътрешни и външни културни граници”, пише У. Алтермат 2003. Нацията според Доминик Шнапер не може да съществува без национална държава; именно „държавата отличава всички нации като политически единства от другите форми на общности и етноси”. Необходимо условие за съществуването на нацията е 


гражданите да споделят идеята, че съществува политическа област, независимо от частните интереси, и че трябва да съблюдават правилата на нейното функциониране”.

Възникването на нацията обаче „не може просто да се отъждестви с образуването на държавата. Възможно е да се конституира „национална символика и митология, национална интелигенция, национална политическа класа и дори съзнание за национално единство като политическа идеология, преди да се е появила национална държава, отбелязва Ив. Кацарски. По този начин това се оказва последна фаза на  формиране на феномена нация.

Тук е мястото да се подчертае, че когато френските просветители са мислели в перспектива за едно държавно устройство, различно от монархията, което в частност да обединява различни етноси или различни култури, те са стигнали до разбирането за нация като общество на граждани, обединени от идеята за обща държавност.   При отсъствието на такава държавност водещ е стремежът към държавна обособеност и независимост, т. е. към национално обособяване. Когато това вече е постигнато, онова, което обединява нацията, е идеята за държавния просперитет, за съхранението и развитието на държавата. Това разбиране за нация е залегнало в основата на държавното строителство на повечето държави в света.

Какво е нация?

В своята лекция ”Какво е нация?”, изнесена на 11 март 1882 г. в Сорбоната, френският писател и философ Ернст Ренан вижда съществена черта на нацията във волята на нейните граждани да живеят заедно. Тук отделният индивид и общността като цяло са активни институции на непрекъснатия процес на формиране и развитие на нацията. Ренан нарича този процес всекидневен плебисцит. За него нацията е съвкупност от хора, обединени от волята за общ суверенитет, от волята да се самоуправляват в този именно, а не в друг състав, т.е. става дума за случай, в който не всеки гражданин на дадена държава „автоматично” принадлежи към съответната нация. При това схващане принадлежността към нацията е въпрос на самоопределение на всеки индивид (идентифициране с нея), не е формален признак“. От гледна точка на това разбиране може да се говори за национална идентичност, без да се отъждествява тя с доминиращото в нея етническо ядро.

            След възстановяването на българската държава, в границите ѝ остават да живеят като нейни граждани наред с българите и представители на други етноси – турци, цигани, евреи, арменци, гърци, власи… Актуалният въпрос е дали тези малцинства принадлежат към  българската нация, запазвайки своите етнически, религиозни и езикови характеристики? 
Отговорът е да, ако се приеме, че „нация” е политическо понятие, че нацията е общество на граждани, обединени от волята да съхраняват и развиват своята държава.

В редица свои разработки О. Загоров поставя въпроса за т. нар. „етнически синдром“ в българската национална идея. Това е термин, който се наложи скоро и доста бързо. В основата на „етническия синдром“ стои болезнената чувствителност спрямо етническите различия на членовете на една нация. Авторът подчертава, че във всекидневното съзнание на преобладаващата част от нацията разбирането за фаталистичната предопределеност на националната принадлежност от „произхода“, „кръвта“, „вярата“, „езика“ и пр. остава да доминира и до днес. Хората в нашата страна, носители на този синдром, страдат от неправомерното абсолютизиране на т. нар. от тях „българска кръв“, „български родови корени“ и др. Те не признават правото на принадлежност към българската нация на граждани, които нямат „доказан родов корен“ или ако не „тече по жилите им българска кръв“. Авторът предупреждава като пише, че предопределеността на националната принадлежност от „произход“ не само принизява това чувство до равнището на племенната и кръвнородствената връзка, но и ражда отблъскващо високомерие и агресивност на националното  самочувствие. Тук  родовата памет“, „паметта на кръвта“ се въздигат до главни критерии за национална принадлежност. По този начин културологичната природа на нацията като духовна общност, като съвкупност от общности, обединени от волята за съвместен живот, се пренебрегва.

В този контекст бих искал да добавя, че разглеждайки романа „Пражкото гробище“ на Умберто Еко, Марсел Падовани пише: 
„Светът, казва той (т. е. тезата на У. Еко според него), се нуждае от врагове. И тези врагове са винаги различните, другите, без значение дали са катарите или албигойците, премазани от историята, или пък евреите, съумели все пак да оцелеят навсякъде. И днес те са се превърнали в напълно „различните“.

 Във връзка с дебата за  същия роман Лучета Скарафия отбелязва: „Реконструкцията на злото без неговото осъждане, без положителни герои, с които да се идентифицираме, води до аморално воайорство, в което лесно може да се затъне. А в края на краищата целта на книгата се свежда до политически коректното твърдение: Смисълът на идентичността винаги се гради върху омразата, върху омразата към този, който не е част от нас. Има потребност от култивирането на омраза като гражданска страст. Врагът е любимец на народите. Винаги е необходимо някой да бъде мразен, за да се чувстваме оправдани в собствената си нищета. Омразата е истинската първична страст. А любовта е аномалия.   

Няма да влизам в излишна полемика дали цитираните автори са прави или не, а и темата на настоящата статия е друга. Но все пак трябва да се подчертае, че процесите и явленията в живота се оценяват различно и противоречиво. И за да бъдат конструктивни дебатите, трябва да се дава място на широк спектър от гледни точки.
В книгата си „Нация. Могущество мифа“ Алексей Милер пише, че немско-американският политолог Карл Дойч е изучавал процеса на формиране на нациите на микрониво, съсредоточавайки се  главно върху механизмите на обществената комуникация и възможностите за възпроизводство на някои форми на такава комуникация в различните поколения на населението в определена територия. В книгата си  „Национализъм и социална комуникация“ К. Дойч описва възникването  в резултат на индустриалната революция и масовата мобилизация на качествено нови, по-„плътни“ системи за комуникация. Според него началото на този процес е еманципацията на местните езици от латинския в периода на Реформацията, развитието на книгопечатането, вестниците, след това на началното образование, урбанизацията, индустриалната революция, масовата армия и участието на масите в политическия живот. По-късно всички тези процеси са се усилили благодарение на техническия прогрес – разпространението на телеграфа, радиото, телевизията и т.н. Именно такава нова система на социалните и културни комуникации  е обусловила възникването на нови съобщности (нации), доколкото  е направила възможна идентификацията на индивида със социалната група на базата на общото минало, символите, езика и политическите институти.
         За ролята на обществената комуникация за сплотяване на обществата, пише и Николай Палашев. Търсенията по посока на обяснението „на същността на човека и на света, в който живее, и как да се направи така, че да се търпят колкото се може по-малко загуби, винаги са били свързани с въпроса за обществената комуникация. В реалния живот, комуникацията в повечето случаи е поставяна под знака на идеологическото мислене или в най-добрия смисъл под влиянието на мисленето, ограничено в рамките на личния или корпоративен интерес. За да се допускат колкото се може по-малко деструкции при общественото развитие, отношението към комуникацията трябва да е като към метод за създаване на среда и съответстващи условия, при които градивните идеи да намират устойчива основа за осъществяване на обединение в името на сигурността, свободата, просперитета на държавата.   

Карл Дойч определя нацията като „група от хора, свързани със сходни навици и средства за комуникация

     Карл Дойч определя нацията като „група от хора, свързани със сходни навици и средства за комуникация. Тази обединяваща ги връзка „е по-ефективна и обхваща по-широк кръг предмети, отколкото при общуването с чужденците“. Той показва  ключовата роля на новите средства на социална комуникация в създаването и постоянното възпроизвеждане на този „по-плътен“, наситен контекст, който прави човека отвън неспособен да улавя всички нюанси и значения, заключени в текста, даже на роден за него език. К. Дойч пише и за това, че една от функциите на такава постоянно поддържана плътна система на социалните комуникации се състои в осъществяването на „по-ефективен контрол над поведението на членовете“ на тази група, която е обхваната от нея.
          В резултат на това К. Дойч предлага функционално определение на нацията като „хоризонтална съобщност, чийто членове са свързани един с друг с идеята за принадлежност към една нация, възникваща благодарение на взаимно допълващи се и ефективни канали за културна комуникация.“ Важна предпоставка за създаването на такава хоризонтална връзка е  „събарянето на предишните статусни бариери, които разделяли привилегированите слоеве и поданиците в традиционните общества. Средствата за комуникация на обществото –отбелязва Дойч – се състои от стандартизирана система от символи, като например език и произволен брой спомагателни системи от знаци (от азбуката, писане, броене, рисуване и т.н.). Те също така включват информация, навици, склонности и асоциативни връзки в общността, средства за съхранение на информация, като например библиотеки, паметници, знаци и др.  Някои от тези средства, частно или публично се занимават с преработка, актуализиране и тълкуване на информацията. Всички тези елементи заедно съставляват това, което антрополозите наричат “култура". Ако те имат достатъчна степен на взаимно допълване, може да се твърди, че има една общност, която е с необходимите качества за културна интеграция. Членовете на тези общности съществуват в единно информационно пространство, в рамките на една обща културна парадигма.



           Става дума не за един универсално определящ фактор, а за наличие на съвкупност от фактори с достатъчно комуникативни възможности. Именно наличието на такова общо комуникативно  пространство води към вътрешно единство на общността. Хората могат да принадлежат към "ненационални" общности: класи, професионални групи, кланове и др., и именно в рамките на тези общности те се обединяват, допълвайки се взаимно. К. Дойч говори за три предпоставки за вътрешното единство на нацията. Първата е интегриране на комуникационните умения, втората се състои от социалните и икономическите интереси, умения и способности, и третата –  национален консенсус, основан на траен обществен договор. Най-голям шанс имат тези общности с вътрешна комуникация и солидарност.

     Има пряка връзка между интегриращата идентичност – понятие, въведено в науката за първи път от автора на настоящата статия и дефинирано от него, и концепцията на К. Дойч за комуникационния елемент на формирането и възпроизвеждането във времето на нацията. В този контекст се налага да се върнем още веднъж към понятието интегрираща идентичност. В науката се говори за множество идентичности. И аз не си поставям за цел да типологизирам идентичностите или да ги подреждам в някаква йерархия, т.е. едни да се приемат като по-значими от други. Предлагам понятието интегрираща идентичност, което може да бъде всяка една идентичност, отразяваща настъпилите качествени промени на статуквото на индивида в обществото. Под това понятие разбирам стремежа на всеки човек да се интегрира в общността си, в нацията и в наднационалните структури и едновременно с това и създаването на обществено благоприятна среда, която да подхранва и развива този стремеж. Тази интегрираща идентичност се отнася за всеки член на обществото, а не само до отделни етнокултурни общности, тъй като съдържа в себе си и разбирането за взаимното разбирателство и безконфликтното съжителство, както и взаимодействие между членовете на обществото, които са с различна етнокултурна идентичност. 

Това е един двустранен процес, при който участниците в него взаимно  се опознават и признават, приемат като свои основните ценности на нацията, както и обществото да създава условия за пълноценна реализация на всеки един член на обществото.
По-конкретно за България признак за формирана интегрираща идентичност би могло да бъде възприемането от всички членове на обществото на основни ценности, сред които са:
  всички граждани на България я признават за своя родина, съхраняват и предават на поколенията българската духовна идентичност, допринасят за укрепването на българското национално съзнание, за постоянно извисяване на тяхното чувство за българска национална идентичност, като етническото самосъзнание остава личен въпрос на отделната личност;
страната ни е еднонационална държава с мултиетническа структура;
еднакво разбиране на устойчива вътрешна консолидация на нацията при зачитане правото на етническо самоопределение на всеки гражданин;
приемане на концепцията, че всички граждани на България владеят българския език до степен да участват равноправно и равностойно в живота на нацията, не се стремят към чужда национална идентичност, развиват и утвърждават своята етнокултурна и религиозна идентичност;

        От гледна точка на теориите за идентичностите, тези елементи клонят към есенциализма. Защото без наличието им не може да се говори за формирана интегрираща идентичност;
      държавата следва да осигури преди всичко функциониращи механизми, които да създадат увереност, че всеки един отделен гражданин може да упражнява гражданските си, политически и културни права, да се ползва от публичните блага и да участва в управлението на обществените процеси посредством избрани от него политически представители;
  интегриращата идентичност е мнение, желание, начин на живот, ценностна ориентация; необходимо условие за свободна конкуренция на различни идеи, ценности, личности и независимост на духа от всички форми на предразсъдъци, стереотипи и насилие; формула на съвместния живот; приема нето на другия, способността да се изслушва чуждото мнение.

Тези елементи водят към конструктивистките разбирания на идентичността. Защото те не са дадени веднъж завинаги, а търпят развитие, съобразно конкретната ситуация.
 Формирането на интегрираща идентичност е сложен, динамичен и продължителен процес, протичащ от семейството до парламента. Той търпи трансформации. В много голяма степен зависи от степента на желание за интеграция, както и от обществените нагласи за приемане на интегриращите се. Защото не може се отиде там, където не те приемат. Фундамента на нейното конструиране е постоянното търсене на равновесие между защитата на етнокултурната идентичност на малцинствата и времето на узряване на обществото за тяхното признаване. А процесът на културната интеграция ще се интензифицира и чрез формиране на интегрираща идентичност, която е процес на наслагване на идентичности в най-широкия смисъл на това понятие, която всеки член на обществото би могъл да формира в себе си, т. е. тя е съчетаване на етнокултурната с националната идентичност, както и със съзнанието за европейска идентичност.

   В този смисъл интеграцията на етнокултурните общности в националната култура придобива още по-трайно значение. Като обществен и духовен процес, интеграцията води до изравняване на шансовете за всички граждани във всички области на живота, издигане на тяхната активност в утвърждаването на демократичните процеси. Процесът на интеграцията би трябвало да бъде насочен към усъвършенстване на социално – икономическото и културно единство на нацията в условията на гражданското общество.  Интеграцията е и разширяване и задълбочаване на личните, икономическите, социалните и културните връзки между гражданите на една държава, независимо от техните етнически, езикови и религиозни различия. 

Това би спомогнало за утвърждаване на националната консолидация, както и за отстраняването на взаимното недоверие, етнически егоизъм, наслоените стереотипи и предразсъдъци в бързо променящата се социална, икономическа и културна среда. Именно това налага изнамирането на комуникационни подходи и начини за постигане на ефективност и сигурност при съвместяването на ценностите и интересите на обществото и в известен смисъл консолидация на нацията.      

В този контекст, нацията може да се разбира (а и се разбира) като историческа общност, свързана с общ културен код; като въображаема общност, сплотена чрез повече или по-малко устойчива общност; нацията може се разглежда като дискурсивна формация; като основна ценност, мит, символ, ресурс за легитимиране, като държава и нейните граждани и пр.  Веднъж възникнала обаче, тя постоянно се трансформира, преминавайки в нови качествени състояния.
  Вместо заключение предлагам собствена дефиниция за нацията, съгласно която нацията представлява общност от гражданите на една държава, независимо от техния етнически произход и вероизповедание, култура, език и обичаи, обединени от волята за съвместен живот и взаимна сигурност   в държавна, икономическа, социална и духовна територия, споделяйки обща национална кауза с всичките ѝ елементи, наличие на многостранни комуникативни възможности, които водят до национална консолидация като културен код на обща духовна идентичност.


Проф. д-р Мюмюн ТАХИРОВ

Şeytancık faciasının 2.yıldönümünde kurban kesildi,23 ev yeniden yapıldı

🔺Yaşamını yitirenlerin anısına kurban kesilip ailelere dağıltıldı

Başmüftülükten eski kral Sakskoburgotski'ye "İslamiyet'e Hoşgörü" özel ödülü

🔺 81 yaşındaki eski Başbakan Simeon Sakskoburgotski özel ödüle layık görüldü

Bulgaristan göçmeni Şair Mehmet Çavuşoğlu'nun 50.Sanat Yılı Kutlandı

🔺 Şair Mehmet Çavuşoğlu (sağda)70 yaşında  FOTOĞRAFLAR:Güner Şükrü

FETÖ'nün Bulgaristan'daki medya sorumlusu Romanya'da yakalandı

🔺 Kamil Demirkaya,Zaman gazetesinin Bükreş ofisinde gözaltına alındı

Bulgaristan,BM Göç Anlaşması'nı kabul etmedi

DOST partisi Gençlik Kolları kuruldu

🔺 Gençlik Kolları Başkanı Taner Alimolla oldu Fotoğraflar:dost.bg

Büyükelçi Hasan Ulusoy, Bulgaristan'daki görevinin ilk yılını değerlendirdi

🔺 "Türkiye Bulgaristan'ın 3'üncü en büyük ticaret partneri"

Deutsche Welle:Kırcaali'de bir Türk kahvesinin kırk yıl hatırı var

🔺 FOTOĞRAFLAR:Deutsche Welle

Bulgaristan'ın 2019 bütçesi mecliste kabul edildi

Karakaçanov'dan Yurtdışı Bulgarlar Bakanlığı kurulsun önerisi

''Ciddi devlet organı olmalıdır'' dedi.

Türk ve Bulgar müzikleri köprü oluşturdu

Sofya Merkez Orduevi'nde 'Kültürel Köprüler' etkinlikleri ilgi çekti.🔺 FOTOĞRAFLAR:DHA

'TürkAkım'ın Bulgaristan'dan geçecek iddiası siyasileri heyecanlandırdı

Naim Süleymanoğlu'nun hayatı film oluyor: ‘Türk Herkül’ 2019'da vizyona girecek

🔺 Filmin yapımcısı  Mustafa Uslu olacak

Ticaret Bakanı Pekcan,Başbakan Boyko Borisov ile görüştü

Borisov,Ticaret Bakanı Pekcan'ı kabul etti  🔺FOTOĞRAF: T.C. Ticaret Bakanlığı
T.C. Ticaret BakanıRuhsar Pekcan Bulgaristan'a yaptığı  iki günlük resmi ziyaret kapsamında Başbakan Boyko Borisov ile Başbakanlık binasında görüştü.

Стотици български изселници почетоха паметта на Наим Сюлейманоглу в Истанбул (Видео)

Майката на шампиона се разплака в гробището, докато четеше молитва 
за сина си Снимки:HABERBG.NET

Naim Süleymanoğlu mezarı başında anıldı

Anne Hatice Süleymanoğlu gözyaşı dökerek dua okudu,
ayakta duramadı aracına bindirildi. FOTOĞRAFLAR: HABERBG.NET

HÖH üyeleri KKTC’de Cumhurbaşkanı Yardımcısı Fuat Oktay ile görüştüler

🔺 FOTOĞRAF:HÖH Basın Merkezi

Protestocular direndi,ırkçı Valeri Simeonov istifa etti

🔺 FOTOĞRAFLAR:BGNES

Lütvi Mestan:Asimile politikalarının bugün de gizli olarak yapılıyor

🔺 Lütvi Mestan Edirne'de  FOTOĞRAFLAR:AA

Tütün alımı başladı ama üreticilerin alıcı firmalarla anlaşmaları yok

🔺 Alıcı firmalarla anlaşması bulunmayan üreticilerin zor günler bekliyor

Hakkari'de şehit düşen Bulgaristan göçmeni son yolculuğuna uğurlandı

🔺 Cebel'in Duşinkovo köyünden Sevcan Önder, oğlunun tabutuna sarılarak gözyaşı döktü

Hakkari'de şehit düşen Yusuf Önder'in Bulgaristan göçmeni olduğu ortaya çıktı

🔺 HABERBG.NET'in edindiği bilgiye göre şehidin ailesi Cebel'in Duşinkovo köyünden

Atatürk’ün ebediyete intikalinin 80.yılında Sofya Büyükelçiliğinde anma töreni düzenlendi

🔺 FOTOĞRAFLAR: T.C.Sofya Büyükelçiliği

Ticaret Bakanı Ruhsar Pekcan Bulgaristan'a geliyor/ÖZEL HABER


DOST partisi Gençlik Kolları kuracak

FOTOĞRAF:DOST partisi

Bulgar anne,oğlunun kalp atışlarını Türk akranının göğsünde duydu

🔺Kalbi, 7 aydır yoğun bakımda organ bekleyen Hakan Ok'a nakledildi 
FOTOĞRAFLAR:DHA

Münih-İzmir seferini yapan uçak Sofya'da acil iniş yaptı

🔺 Saat 18.00'de acil iniş yaptı

Hristo Stoiçkov:"Bulgaristan asla ama asla Dünya Kupası'nın ev sahipliğini yapamaz"

🔺 Futbolcunun hayatını anlatan kitap Sofya'da tanıtıldı

Varna'daki Dörtlü Zirve'de İsrail'in girişimi

 🔺 FOTOĞRAFLAR:Başbakanlık

Cumhuriyet'in koca çınarı Bulgaristan göçmeni Hüsmen Altınkaya

🔺 Tuna Nehri kıyısındaki Rusçuk şehrinden 1989 yılında Türkiye'ye göç etti

Başbakan Borisov İstanbul 3.Havalimanı açılışına katıldı

🔺 Borisov, İstanbul Havalimanın açılışına katıldı FOTOĞRAF:Başbakanlık

Atatürk'ün Sofya'da geçirdiği günler(12)


Taybe Hüseyin seninle gurur duyuyoruz!Mıdrevo köyünden Dünya şampiyonluğuna

🔺 Japon Yakako Kavai’ı 6:2 yenerek Dünya şampiyonluğunu elde etti

Göçmenler aman dikkat! 5 Bulgar ATM’lere kart kopyalama aparatı yerleştirirken yakalandı

🔺 GÖZALTINA ALINAN BULGARLARIN KİMLİKLERİ AÇIKLANDI

Cengiz Kurtoğlu'nun Toni Storaro ile düeti Bulgar müzik kanallarında

🔺 1986 çıkışlı  ''Duvardaki resim' şarkısı Bulgarca versiyonu