ГЕРОИТЕ И ТЯХНОТО ВРЕМЕ (В памет на художника Джемал Емурлов)

                                                         
© Снимка: haberbg.net 
                     
                                                                    (постмодерен роман в две части, пролог и епилог)
                                           
         Пролог

           Седим с Джимито на чардака на  бащината му къща в Чифлик и гледаме бостана, където дините и пъпешите се надпреварват да зреят.


                 І част

           Пием  мастика на кристали. На нивите едни от жените,  навели глави като щрауси, дълбаят земята, други поливат зеленчуците. Дижимито казва, че преди да откъснеш узряла диня, трябва да знаеш, че мустачетата и прицветникът в съседство до дръжката на плода да са засъхнали, а и власинките по дръжките също да са засъхнали; те са къси или опадали. При чукане узрелите дини издават хрущящ звук, обобщава поучително той. Гаврътвам на екс чашата мастика и цитирам на един дъх Джеват Чапан: „Ставай, ще те водя на дините!” – / казваше баща ми, / щом обърнеше две по сто, (Дините бяха момите в Гебзе.) / „Ефенди, още е малко момчето!” – / възроптаваше мама. Зачервена и ядна / отиваше в кухнята после да си поплаче. / Баща ми разбираше от дини…”.

     Джимито обича да обобщава. Той е наясно с живота. Живеем си го такъв, какъвто е и не ни пука за нищо – обобщава той, след като ме е изслушал търпеливо. А обобщението му в този си вид има и завоалиран политически намек. Защото управниците ни искаха всички да живеем добре, ала по тяхному. Просто ни задължаваха да живеем по указанията им, без да питат дали искаме или не. Официално желаещи да живеят другояче нямаше и те определяха кое е добро и  кое – лошо. Веднъж например ми изпадна случай да замина за Франция  на екскурзия и да видя Париж. Но те прецениха,   че било по-полезно за мен да съм си останел тука. Така че винаги имаше известни разминавания между нашите и техните  желания и мнения.

                     ІІ част


           Вече почти един час лисицата продължаваше да говори на Събранието на народа. Когато речта ѝ стана съвсем отегчителна, лъвът не издържа:
            – Абе, ти приказка ли ни разказваш?
            – Разбира се, че приказка.
             Лъвът се ядоса:
            – А защо?
            – Защото е известно, че народът мре да  слуша приказки и залъгалки.
           Тогава думата взе един каменоделец, ръководител на комисията по  каменоломство и каменоделство.
           – Ако някой от вас ми каже, че е бил на небето, говорил е с Бог и  от първа инстанция ни предава самите истини, аз веднага ще си подам оставката.  Защото какво правим ние?! Ние правим предавания, цирк правим и театър разиграваме, а в другото време даваме  интервюта, речи произнасяме – изобщо от сутрин до вечер дрънкаме като шоу-водещи. И така сме се изпедепцали, че за нас не са никаква  награда ни Оскарите му там, ни Сезарите му тук.
             Няма такава награда бе, народе! Може да има номинация. И аз съм бил номиниран и то колко пъти! Аз говоря за хигиената на йерархията, която трябва да спазваме задължително…Аз не съм Пикасо и не мога да искам каквото той иска. Ний трябва да го осъзнаем в края на краищата, че не сме равни!
     – Не сме, ами! – провикна се многозначително сърната. – Аз цял живот карам на пости и какво от това? Съобразно някаква си небесна конституция, която никой не е виждал, някой си там, който и една шумка не е изял, ще има право да ме изяде?
              Лъвът се прозя отегчено. Спеше му се – цяла нощ беше ходил за дини.

                  Епилог

                  Питам сега Джимото как е там, където е?
         Πάντα χωρεῖ καὶ οὐδὲν μένει. Всичко тече и нищо не остава.  Остава, но по някакъв странен начин новото е версия на старото. Поне така ни се струва от нашата малка дистанция на времето. Джимито там, където е, наднича и се чуди какви дини има сега. И вижда как денонощно някои ходят да ги берат.

        Ама има и много тикви, едни такива безвкусни, дето явно вси светии са ги пратили по магьосниците да напълнят с тях парламентите на държавите по света, защото вече Оскарите и Сезарите само на тикви от новия сорт щели да ги дават.
         Гледа Джимито от облака, диви се и казва, че е добре  там. Всичко вижда, всичко чува и не могат да го карантинират. А ако беше долу, животът му гол щеше да лъсне и само за лудо щеше да рисува…
        Добре е Джимито. Има ли мастика  там? Не ми отговаря. Гледа ни сеира отгоре и се моли за нас… Спокоен е, защото тия от зоопарка, като им дойде времето, ще отидат на друго място

                                                                     

                  З Е М Е Т Р Ъ С 
     
             Лятото е към края си, ала горещината е изгаряща и задушаваща;  димна мараня е обвила наоколо, въздухът – душен, нажежен. Поречията и склоновете са посърнали и пожълтели от сушата, поточетата в доловете – пресъхнали и водата едва сълзи между камъните. Буйната зелена трева по ливадите е пожълтяла и изсъхнала, а от жажда земята се напукала и заприличала на изпочупени керемиди на стара изоставена къща.
           Слънцето клонеше към залез, когато влакът спря на гарата и от него слезе Инджето, мъж на средна възраст, висок, с добро телосложение, с умно, живо лице, черни мустаци.  След като чу за земетресението веднага тръгна –  искаше да види старите си приятели, познати и състоянието им след природното бедствие.

        Пое по улицата, която водеше от гарата към пазара. Познаваше и улицата, и града като дланите на ръката си – беше преживял тук половината си живот, а след това бе отишъл да опознава света и да участва в преобразяването му.   Вървеше по пустата улица, която сякаш е станала по-дълга в сравнение с неговото време; усещаше неясна самота, нещо го глождеше и потискаше, изпитваше странно  чувство на обърканост и му се струваше, че е чужденец, току-що пристигнал от друга държава. Измина няколко пресечки по ул. Незабравка, мина от един тротоар на друг и сви от пресечка  в пресечка, но познати не срещна.   Преди, когато работеше в града  и се разхождаше из улиците, непрекъснато срещаше познати или пък популярни обществени личности. Лявата му ръка много често беше вдигната за поздрав, а дясната – готова да посрещне дружеска длан. Сега навсякъде господстваше гъста и тягостна тишина, а беше пристигнал, носейки в себе си незабравими прекрасни спомени и впечатления от учителстването и работата си тук  като журналист и с надеждата, че ще срещне стари приятели.

           Стигна до кооперативния пазар. Тук вече беше убеден, че ей сега иззад ъгъла на градското читалище с големите прозорци непременно ще се покаже познат, дори се поспря в очакване. Но никой не се появи.  Седна на една пейка и запали цигара; времето течеше тромаво. Понечи да запали втора цигара, когато изневиделица се появи Кутуза с чаша кафе в ръка. Преди години той работеше като салонен управител в местния ресторант Русалка. Беше на около 30 години, с мургаво лице, тънки устни, присвити очи; гледаше така, сякаш се присмива на света. Бяха близки през годините, когато Инджето като журналист беше редовен клиент на ресторанта, а имаше дори запазена маса.

Веднъж Кутуза му каза, че само страхът поражда уважение. Разказа, че имал цяла сбирка с оригинали или копия на много документи, множество касети със записани разговори между големците, които посещавали ресторанта. Особено се гордееше с факта, че успешно можел да изнудва хора, облечени с много власт. Казваше, че не всичко прави за пари, а че изпитва и безкрайно удоволствие, когато притисне някого облечен във власт и той да няма друг изход,  освен послушно да изпълнява всичко – като дресирано животно. Повтаряше до безкрай, че информацията, която има, е истинско богатство и страховито оръжие.

Тогава Инджето му каза да не се занимава с такива неща, защото е опасно и рисковано. Кутуза му отговори, че владее до съвършенство тази игра, че козовете са в ръцете му  и може да изнудва почти всеки един от високопоставените и недотам високопоставени индивиди. Беше много уверен и спокоен  и когато Инджето му каза, че това може да се превърне в бумеранг, му отговори, че всеки  от онези знае, че може да накара дявола да си обуе обувките отвън навътре.

         Накрая Кутуза си  е намерил мястото в пазарджишкия затвор, но пак му провървял късмета – работил в затворническата кухня.
           Познаха се и се прегърнаха, като Кутуза разля кафето по обувките на Инджето.
             – Много съжалявам – смутено рече Кутуза.
             – Хайде де! – само се усмихна Инджето.

            След кратък разговор тръгнаха по запустялата улица. Кутуза още като видя стария си познат, разбра за какво е дошъл и го поведе на мястото на най-голямата разруха…
              Инджето беше бледен, неспокоен, излъчваше привидно равнодушие, сякаш съвсем бе забравил за какво е дошъл. Но следващият момент му го напомни – видя...

             В живота има случаи, когато словото е безсилно да изрази състоянията, в които изпадат хората. Просто думите свършват и настъпва тишина. Оная, която крещи. Изчезват цветовете; няма зелено, синьо, червено, жълто, оранжево, синьозелено, изумрудено…

           Инджето видя стотици хора под тонове бетонни плочи, тухли и покъщнина; чу стонове, ридания, стенания на хора, потънали в прах, пламъци, пепел…. В очите им съзря ужас, безпомощност, безнадеждност… Гледка – сърцераздирателна. Погледът му се спря на младо момиче  да плаче и оплаква, легнало върху  ковчег;  баща, безпомощно прегърнал двете си децата и бременната си жена; мъже да търсят изпод развалините тленните останки на близките си. По земята са застлани одеяла, чаршафи, найлонови чували и върху тях трупове, изровени изпод отломките.  Застанал сред руините Инджето чуваше…

© Снимка: haberbg.net

           – Мамо, моля те, не ми изоставяй – ридае младо момиче и рови земята.
           – Искам с ръцете си да погреба сина си, лично да го положа в гроба му – крещи мъж с умно, но мрачно лице и гледа сякаш вижда ада.
           – Няма да си тръгна оттук, докато не намеря  близките си – стене разчорлена и разгърдена майка.
             Закани, молби, заповеди… човешки думи, зовящи за състрадание, милост, помощ…
             И… една детска безпомощна ръчичка, сочеща небето; главичката, другата ръчичка, краченцата са под бетонната плоча. Кой знае колко дълго е махала тази малка ръчичка за помощ в мрачната празнота; кой знае в кой момент се е сбогувало с живота това детенце…
              Инджето подсмъркна, преглътна сълзите си и каза на висок глас:
                – Още не е изгряло както трябва утрото за това детенце, а за толкова кратко време е загаснало за него небесното светило.
              И почувства как дланите му пламват, кръвта изчезва от лицето му и  на очите  му става студено.


Автор:Мюмюн Тахир
HABERBG.NET

*Допуска се публикуване на текстовия материал само след писмено съгласие на HABERBG.NET, посочване на източника и добавяне на линк към haberbg.net.

2 yorum:

Neveroyaten razkazvah. Ryadko sum chel podobni razkazi.

Да е жив и здрав авторът и все така любовно и искрено да се прекланя със слово пред родопчаните и родопската природа!
Есето е много оригинално - и като дух, и като форма, и като отношение към Джимито.
Подобаващ стил и разбиране, с дълбоко вникване под булото на нещата и мъдри алегории. Плътта на Словото/Логоса в земен план все повече ще се сгъстява и синтезира, благодарение на автори като Мюмюн Тахир.

Yorum Gönderme

* Yazılan yorumlardan site sahibi sorumluluk taşımaz !

UYARI: Küfür, hakaret, rencide edici cümleler veya imalar, inançlara saldırı içeren yorumlar onaylanmamaktadır. Ayrıca suç teşkil edecek hakaret içerikli yorumlar hakkında muhatapları tarafından dava açılabilmektedir.

***
ВАЖНО: Няма да бъдат толерирани нецензурни коментари, расистки изказвания и обидни мнения. Те ще бъдат премахвани.

Съдържанието на HABERBG.NET и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.